Петър Николов: Много сме откачили! Веем руски и украински знамена, а не знаем името на прадядо си

Явор Дачков разговаря с Петър Николов-Зиков за българската съдба между Европа и Евразия, наследството на Средновековието, изгубената родова памет и монархията като гръбнак на националния континуитет. Разговорът е записан на 28 юни 2026 г. в Ехо Медия Студио. Оператори и монтаж: Елизабет Хасан и Христо Анчев. Петър Николов е доктор по История и доцент по Политически науки в НБУ. Автор на десет монографии в областта на историята и историята на политическите идеи. Народен представител от ГЕРБ в 46-ото, 47-ото, 48-ото, 49-ото и 50-ото народно събрание. Заместник-министър на образованието от 2017 до 2021 и от 2025 до 2026 г. Съветник на министъра на образованието от 2026 г. Акценти: Чужди знамена разсичат България - едни веят украински, други руски, а празниците се превръщат в бойно поле на чужд конфликт. Вместо собствен дневен ред, страната се мрази през войната в Украйна, крайни русофилски и русофобски малцинства диктуват политическия дебат, докато националната идентичност кърви като след саблен удар. Българската история не е патриотичен мит, а забравената биография на една от най-старите европейски държави - с царе, църква, книжовност, елити и цивилизационна мисия. Миналото ни не е гранитен паметник, а живо предание за произход, достойнство и държавност. Българската държавност не започва през 681 година, а през 632 година - при Кубрат. Аспарух не създава държава от нищото, а наследява вече съществуваща българска монархия. Титлата е същата, голяма част от територията е същата, политическият континуитет е очевиден. Монархията е гръбнакът, през който може да се види непрекъснатата България - от Кубрат и Аспарух, през Борис, Симеон, Самуил, Шишмановци и следите на старите фамилии през османския период, чак до края на Третото българско царство през 1946 година. Българската история твърде дълго е разказвана през византийската логика, защото първокласните извори за нея са византийски. Извън този центриран във Византия разказ стоят апокрифи, археология, образи, паметници, родови следи и друг тип памет, които връщат по-пълния образ на българските владетели и династии. Златният век не е мит, измислен през XIX век, а дълбока памет от самото Средновековие. Симеон и неговият интелектуален кръг в Преслав създават първия голям пласт на българската политическа почва - идеята за българите като богоизбран народ, за книжовност, царство и духовна мисия. Славянската литургия, българската книжовност, исихазмът, сблъсъкът между исихазма и варлаамитството, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, Киприан, Григорий Цамблак, Григорий Акиндин и Йоан Кукузел са доказателство, че българското пространство не е духовна периферия, а един от центровете на православния свят. България е страна на разлома между Европа, Азия и Евразия. Когато е в Османската империя, усеща, че мястото й не е там; когато е в съветската сфера, гледа към Запада; когато е в ЕС и НАТО, отново търси другото. Българите обичат да казват, че историята им е велика, но често не знаят имената на дядо си или прадядо си. Паметта се прибира вкъщи при семейството, децата, празника, питката, бабината вуалетка, сервиза от Виена. Голямата история и публичният разказ остават встрани. В много семейства някой дядо е бил министър, депутат, кмет или влиятелен човек, но след 1944 година е бил ударен от комунистическия режим - махнат, съден, обявен за крадец - и за това „не се говори“. Дебатът за „турското робство“ е още един симптом за болестта на българското общество. Едните изрязват най-славната част от историята и свеждат петте века до „бяхме роби, нямаше нищо различно“, другите превръщат Османската империя в мултикултурен рай, в който всички живеели страхотно. Терминът „робство“ е изкован през Възраждането, за да постави граница и да събуди българите - памет, че това положение е било ненормално, че не сме били в своя държава, а в чужда, откъснати от Европа и поставени в Азия. Затова този термин ни удържа като нация, дори да не е прецизен за историците.