Радослав Илиев: От Плиска до Бузлуджа културното ни наследство рухва. „Булгар, Булгар“ не го спасява

Явор Дачков разговаря с Радослав Илиев за националната памет, нуждата от Държавна агенция за културното наследство, разпада на държавната грижа към паметниците, провала с ЮНЕСКО и заплашения статут на Несебър. Разговорът е записан на 28 юни 2026 г. в Ехо Медия Студио. Оператори и монтаж: Елизабет Хасан и Христо Анчев. Радослав Илиев е главен асистент, доктор в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Завършил е Болонския университет и Университет Париж 1 Пантеон-Сорбона. С международен опит в сферата на културното наследство и образованието, натрупан в централата на ЮНЕСКО, Регионалния център за арабския свят в Бахрейн и Ефората за антиките в Атина. Член е на Управителния съвет на ИКОМОС България и на Международния научен комитет по културен туризъм. Продуцент е на първия фестивал за античен театър EX MACHINA и Heritage School Bulgaria. Акценти: „Булгар, Булгар!“, немарливост и бутафория водят културното ни наследство към летален изход. 40 000 паметника, от които по-малко от 500 с ясни режими за опазване, 30-40 експерти за цялата страна и кметове, овластени да се разпореждат без експертиза и институционален контрол. Последното ни световно признание е от 1985 г., Несебър е застрашен от изваждане, а проваленото домакинство на ЮНЕСКО остави България без шанс да покаже пред света историята си. Културното наследство не е патриотарска поза - то е начин България да знае коя е, да опази паметта си и да говори спокойно за себе си. Баптистерият в Плиска го бъркат с тоалетна, защото мястото не е обозначено и не е разказано. Похарчени са пари, зидове са вдигани като лего, но липсват табели, смислено представяне и такт към пространството. Културното наследство не е бутафория - то изисква държавата да знае как показва себе си. Сердика е място от световна християнска памет, но България не умее да го разкаже. Едиктът на толерантността от 311 г. е две години преди Миланския едикт, а ротондата „Св. Георги“ е 1700-годишна сграда със стоящ покрив от III век и стенописи от X век. Това не е повод за „Булгар, Булгар!“, а основание за спокойна гордост, знание и отговорност. Нужна е Държавна агенция за културното наследство - не още администрация, а структура под шапката на правителството, която да овласти експертите. НИНКН е обезкръвен - 30-40 души за цяла България, със становища, които политическата власт може да остави настрани. Културната памет не може да зависи от кметска съвест, инвеститорски натиск и политическа конюнктура. Културното наследство не е само културен туризъм, а огромен сектор - архитектурно възстановяване, реставрация, археология, управление на обекти, международен престиж и пазарна стратегия. България няма нужда да си измисля митове и бутафории, защото притежава истински капитал, който може да носи пари, влияние и лице навън, ако бъде подреден, администриран и разказан умно. След време няма да има кой да реставрира това наследство. Реставраторите са застаряващо поколение, Художествената академия произвежда по няколко души годишно, а голяма част от тях отиват в частния сектор или в занаятчийски дейности. Ако експертите, които още ги има, не бъдат канализирани и овластени, държавата ще остане с паметници, но без хора, които знаят как да ги спасят. Ако на всеки 20-30 години чистим неудобното минало, това вече не е историческа истина, а идеологизация - пряк път към глупостта. Наследството от социализма не може просто да бъде изтрито. Паметникът на Съветската армия, мавзолеят, Бузлуджа и архитектурата от XX век са спорно наследство, но са наследство. С него може да се работи терапевтично, културно и икономически, вместо да се харчат пари за скелета, демонтажи и символични жестове без стратегия. Градската памет не е само паметник, крепост или музей. Тя е площад, ъгъл, кафене, сграда, атмосфера, място, в което са се събирали хора и което пази усещането, че обществото живее на една обща улица.