Егоизъм (фрийстайл разказ)

Егоизмът не влиза през вратата. Той вече е седнал на масата, отпива от кафето ти и ти обяснява защо всичко трябва да се случва според неговия часовник. Срещнах го една сутрин в огледалото. Не беше чудовище, нито злодей от приказките. Изглеждаше уморен човек, който непрекъснато се страхува да не остане назад. Говореше тихо: — Ако не мислиш за себе си, кой ще мисли? Звучеше логично. И така започна. Първо отказах една услуга. После пропуснах нечий проблем, защото „не беше моя работа“. След това спрях да слушам хората докрай. Всяка чужда болка ми изглеждаше като досадна реклама между две важни сцени от моя собствен филм. Светът се сви. Стана малък колкото една глава, едно сърце и едно име — моето. Странното беше, че колкото повече поставях себе си в центъра, толкова по-празно ставаше наоколо. Хората още се усмихваха, но усмивките им не стигаха до очите. Приятелствата приличаха на сделки. Любовта — на договор с дребен шрифт. Тогава разбрах нещо. Егоизмът не е любов към себе си. Той е страх. Страх, че няма да получиш достатъчно. Страх, че няма да бъдеш забелязан. Страх, че ако дадеш твърде много, ще останеш с празни ръце. Но животът има странна математика. Някои неща се умножават само когато ги разделиш с другите — време, внимание, доброта, обич. Отново застанах пред огледалото. Егоизмът беше там, но по-тих. Не го изгоних. Всеки човек носи по малко от него. Просто му показах мястото — не на трона, а на последния стол в стаята. Защото човекът, който живее само за себе си, постепенно остава сам със себе си. А това е най-скъпата цена, която егоизмът някога събира.