Патриарх Даниил: Само Христос може да ни спаси от болестите на века. Бог не ни е забравил

Разговор с Негово Светейшество Даниил, Патриарх Български и Митрополит Софийски, излъчен на Възкресение Христово - 20 април 2025 г. Акценти: Възкресението на Христос от мъртвите първоначално е било шок дори за самите апостоли. Щом двамата пътници за Емаус познали Възкръсналия Христос, който им се явил като обикновен човек, Той станал невидим за тях. И ето какво си казали: „Не гореше ли в нас сърцето, когато вървяхме по пътя и Той ни обясняваше писанията?“ Ето това горене на сърцето е начинът, по който познаваме Възкръсналия Христос — невидим за телесните очи, но не и невидим за сърцето под действието на Неговата благодат. Ние имаме същия опит, който са имали светите апостоли след Възкресението — не виждаме Христос телом, физически, но действието на Неговата благодат ни говори за Неговото присъствие. Чрез този дар ние можем да познаваме Бога — и това променя всичко. Човек, който е в своята самота, в своята несподеленост, дори с най-близките хора, когато живее без вяра, егоизмът и себелюбието му го изолират от всички човеци. Дори с близките си човек не може да сподели съкровената си същност и остава сам без Христос. Христос е Този, който съединява човеците. Христовата любов и действието на тази любов сред нас са това, което ни съединява. Христовото Възкресение и дарът на Светия Дух променят човека, променят човешкия живот. Поставят го в съвсем друга перспектива – в отношенията му с Бога и помежду ни. Покаянието е дело на човека през целия му живот, защото човекът се нуждае от Бога по всяко време. Липсата на смисъл у мнозина, които имат всичко, което може да даде материалният свят, ги оставя неудовлетворени, каквото и да постигнат. В крайна сметка този дар на разума, който всеки човек има, и Божият глас в човека – съвестта – могат да променят и мисленето му, и начина му на живот. И в този материален век човек търси истината – и той не може да я намери, не може да задоволи този глад за истина с нещо, което е от този свят. Бог е жив. Той действа и днес. Ако човек има доблестта, ако има мъжеството да търси и отстоява истината, Бог ще го доведе до Себе Си, така че да Го познае. Затова и покаянието е възможно и днес. В пътя си към Бога човек неизбежно преминава през духовна борба. Трезвото осъзнаване на пораженията, които грехът е нанесъл върху човешката природа – склонността към себеугаждане, лъжа, лицемерие, нежеланието да поемаме отговорност, когато можем да избегнем последствията от злото, което сме извършили – всичко това действа в нас. Когато човек види ясно доколко такъв начин на живот го отдалечава от Бога, как загрозява душата, унижава я и разрушава човешкото достойнство, тогава, укрепен от Божията милост, може да пожелае промяна. Там, където е царяло безделие и униние, се ражда ново дръзновение – желание да живеем по Бога, с вдъхновение и стремеж към дела на действена Христова любов. И тогава, малко по малко, тази промяна започва да се случва в човека. Без духовна борба обаче сърцето не може да се очисти. Това е пътят на християнина – от състоянието на греха, през очистването на сърцето, неминуемо се преминава през тази духовна борба за вътрешно обновление. Като нашите прародители Адам и Ева след грехопадението, и до ден днешен ние, човеците, страдаме от себеоправдание, себелюбие, крием се от Бога, често пъти не искаме да погледнем истината за самите себе си. С какви ли не лъжи и доводи се опитваме да създадем друг образ за себе си – това е действието на греха в нас. Страстите създават у човека илюзии – така преобръщат възприятието ни, че започваме да вярваме, че способностите и дарованията, които Господ ни е дал, са само за наше лично обогатяване, за задоволяване на лични амбиции и желания. Когато възприемем този погрешен път, ставаме за посмешище – често по грозен начин обезобразяваме човешкия си образ. Това се случва, когато се опитваме да бъдем „като богове“, но без Бога. Великото достойнство да бъдем създадени по Божи образ и подобие – ние самите го потъпкваме. Не е допустимо в днешно време да съществува невежество относно християнството и незнание по неговите основни въпроси – въпроси, които стоят в основата на цялата християнска цивилизация. Цялата европейска литература, изкуство, наука – всички те носят белега на християнското влияние. Огромна щета се нанася в мисленето и в душите на децата, затова че не са запознати с християнството. Не че не са индоктринирани, не че не са въцърковени, а че не са запознати. Опитът, който православният християнин придобива, когато живее по Бога, му дава да разбере нещо съществено – че крайната дума за всичко, което се случва в света, принадлежи на Господ. Както казва св. Паисий Светогорец: „Ако не знаех, че Бог има властта и последната дума за това, което ще се случи със света, щях да полудея.“ Смисълът на надеждата е именно този – да устоим, да останем верни докрай, за да получим онова, което Господ ни е обещал. Бог не ни е забравил.